Слова и духовни есета

Странни сме ние хората, Господи

Странни сме ние хората, Господи. И не само странни, но и глупави и горди. Някога Ти заповяда на нашите прародители да не ядат от плодовете на дървото за познаване на добро и зло посред райската градина и ясно им каза, че ако хапнат от тях бездруго ще умрат. А те ядоха и умряха. И така се отделиха от Тебе. И не само те умряха, но и целият човешки род стана подвластен на смъртта. Сега на нас ясно ни казваш, че който яде Твоята плът и пие Твоята кръв, има живот вечен, и Ти ще го възкресиш в последния ден (ср. Иоан 6:54). А ние не ядем и не пием. Бягаме от църковната градина по чужди страни и пълним коремите си с рожкове. А накрая... накрая ще умрем завинаги и завинаги ще се окажем отделени от Тебе. Но да не бъде!

Странни сме ние хората, Господи. И не само странни, но и глупави и горди. Затова, смили се, Боже над нас, вразуми ни и ни смири, за да не бягаме повече от живота към смъртта. Да дойдем в църковната градина, да се завърнем в Твоя дом като покаяли се блудни синове и дъщери и да вкусим от Твоите страшни и животворящи Тайни, и останем при Тебе завинаги. Амин.

Пътят към рая минава през пустинята

          Колцина от нас, които днес се зовем християни, последваха твоето отшелничество в пустинята, преподобная мати Марие? И колцина от нас останаха в света отсам Иордан, да следват примера на ветхия твой живот? И само река Иордан ли ни дели или и подвигът на покаянието? Само Иордан ли ни дели или и подвигът на въздържанието? Само Иордан ли ни дели или и подвигът на самоотречението? Само Иордан ли ни дели или и подвигът на богопосвещението?

Помогни! Помогни ни, преподобная мати Марие, да проживеем и ние в онази пустиня, в която страстите се умъртвяват и грехът не вирее, а духът, който се устремява към Бога, разцъфтява като красиво пустинно цвете. Помогни ни и ние да понесем кръстовете си и преминем през онази пустиня, зад която светлее в небесна слава Божият чертог и звучат бленуваните думи Господни: "Дойдете вие, благословените на Отца ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира" (Мат. 25:34).

Преподобная мати Марие, моли Бога о нас!

Преображение

„27. Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие.

28. Около осем дена подир тия думи, като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли.
29. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава.
30. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Мойсей и Илия;
31. като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим.“

Свето Евангелие от Лука

От Светото Евангелие научаваме, че трима от Христовите ученици Петър, Иоан и Иаков станали очевидци, свидетели и причастници на Господнята слава на Тавор. А от Светото Предание разбираме, че всички люде, които са ставали боговидци, богосъзерцатели, които са ставали причастници на Божията слава, са били самите те преобразени, обожени, свети. Следователно, ако човек не е очистил сърцето и ума си и не е постигнал обожение, не може да види нетварната Божия светлина. Но трудим ли се ние като народ Божи и всеки един от нас поотделно за нашето преображение? Приближаваме ли се към Бога или се отдалечаваме от Него? Как се променя отношението ни към Бога и към ближния? Наскоро проследих изменението през последните векове на израза, който използваме при раздяла един с друг и който по много добър начин отразява нашето отношение към Бога и към ближния.

Мнозина от нас знаят, че някога нашите деди и прадеди са се разделяли с пожеланието „Сбогом!“ Тази дума идва от израза „С Богом“, което означава „С Бога!“, т.е. това е нашето молитвено пожелание човекът, с когото се разделяме, да остане с Бога, с Неговата милост, помощ, закрила, любов или както се изразява св. Пророк Давид „в сянката на Божиите криле“. Колкото и да е била автоматизирана употребата на тази дума, вярвам, че хората са осъзнавали какво казват и са вярвали, че щом сме единени духовно в Бога, физическата раздяла не е раздяла. Затова и св. Патриарх Евтимий, който е бил в постоянно богомислие и предан пастир, при раздялата с народа преди неговото заточение от турците през 1394 г., след като някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?", той – и сам просълзен – отговорил: "На светата Троица ви оставям – и сега и навеки!" Истинските християни, макар и разделени физически, остават винаги духовно единени в Бога.

По-късно хората изоставиха благопожеланието „Сбогом“, вероятно защото изоставиха и Бога и на раздяла си казваха „Със здраве!“ В моето детство много стари хора се разделяха с това пожелание, т.е. „Остани със здраве!“ Може би това означава, че за тях най-важното нещо е било здравето, а самото пожелание – най-хубавото според тях. Но дали за християните е така? Някога моят дядо, който беше дълбоко вярващ православен християнин, ми казваше: „Ако загубиш имот, нищо не си загубила. Ако загубиш здравето си, много си загубила. Ако загубиш вярата си – загубила си душата си.“ От тези думи си направих извода, че за човека най-важното все пак не е опазването на здравето /макар и то да е много важно/, а опазването на душата, което може да стане само с вяра, надежда и любов към Бога и любов към ближния, т.е. с живот в Бога. С тези думи дядо ми е искал да постави основите на моята ценностна система, още докато бях дете.

И така, виждаме, че ценностната система на нашия народ през годините се е променяла, променяло се е отношението към Бога и ближния. Бог е бил забравен или просто игнориран, а отношението към ближния е оставало добронамерено, докато към него се е отправяло благопожеланието: „Със здраве!“ По-късно обаче и този поздрав беше изоставен и хората започнаха да се разделят с думата „Довиждане.“ Тази дума  идва от израза „До виждане“, който отразява нашата надежда, че се разделяме, докато се видим отново, т.е. нашите очаквания и пожелания са да се видим пак. Тук все още има някаква добронамереност. Но само за няколко десетилетия тази дума бе изместена в ежедневното неофициално общуване с думата „Чао“, за която малцина от тези, които я използват знаят, че на италиански тя означава „Здравей“. Поради това мнозина на раздяла произнасят нищо незначещото за тях чуждо, но модерно, скорострелно „Чао“. И с това не се изразява никакво отношение нито към Бога, нито към ближния, освен в единични случаи, когато човек влага в казаното същия смисъл, който има на италиански тази дума. Още по-жалко и смешно е, когато днес българите се разделят с „Бай-бай“. Защото то не само, че не изразява никакво пожелание, но е и израз на нашия стремеж към модерност и чуждопоклонничество. Ето така обезсмислихме и обезобразихме не само езика си, не само навиците в общуването помежду си, но и отношението към Бога и ближните. Това е разбира се само един детайл от нашето поведение. А, ако разгледаме цялостното си поведение, ще се ужасим от това колко сме се отдалечили, колко сме се отчуждили и от Бога, и един от друг.

Но какво да правим? Въпреки че едва съзираме в далечината очертанията на духовния Тавор, все пак не бива да се отчайваме. Нека призовем в молитва светите боговидци, причастниците на Божията слава, а заедно с тях и Пречистата и Преблагословена Божия Майка, да не отвръщат лицата си от нас – днешните егоцентрични и себични люде, а да ни помогнат да направим първите си крачки в подножието на духовния Тавор по пътя на покаянието и очистването от страстите, по пътя на собсвеното си преображение, за да се смили над нас и ни помилува нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Безначалния Бог Отец и Преблагия и Животворящ Дух Свети подобава слава, чест и поклонение сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век. Амин.  

19.08 / 06 август ст. ст./ 2014 г.

† ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Утешително

Чудя се, защо все още душата ти търси човешко сърце, в което да се приюти. В което е топло, уютно и светло, за да разцъфти. Нима не вярваш, че най-блажено за душата е в Божието сърце, в което човек още приживе намира рая? Може ли човешко сърце да дари благодат като Божията? Може ли човешко сърце да пребъдва във вярност като Божието? Може ли човешко сърце да бъде сигурна крепост като Божието? Или се опасяваш, че Господ няма да те приеме? Но Той е казал: „който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън” [Иоан 6:37]. Ако Го помолиш да те приеме, душата ти ще пребъдва в Неговото сърце много по-блажено и от плод в майчина утроба, и от младенец в люлка, и от невеста в съпружески дом. Но ние сме тези, които не разтварят сърцата си за Божията любов. Ние не чуваме Неговото тихо хлопане на дверите на нашите сърца. Не ли  затова някои от нас са нещастни, защото остават безответни на Божия зов? Няма щастие без взаимна любов между човека и Бога.

За борбата с унинието

          

За унинието (или както днес сме свикнали да го наричаме с медицинския термин депресия) светите Oтци може би са казали всичко. Те посочват и причините за тази страст, описват и състоянието, и поведението на обхванатия от униние човек, дават и съвети как да се борим срещу унинието и как да го победим.  И все пак, когато човек лично е изпадал в това болестно състояние (а всяка страст е болест) и се е борил с него, му се струва, че споделянето на собствения му опит би могло да се окаже полезно за някой друг. Затова ще изложа накратко изводите, до които достигнах въз основа на опита и наблюденията си.

1.     Когато човек изпадне в униние, трябва най-напред да се запита дали

някои негови грехове не са причинили това душевно разстройство. Затова е добре да изследва предишните си дела, постъпки, намерения, желания, помисли и да изповяда всичко греховно пред духовния си отец. За да си отговорим на въпроса защо и как сме стигнали до това състояние, може да се обърнем към свети Макарий Велики, който, като силно духовно проницателен човек, насочва вниманието ни към това, че унинието зависи от нетърпеливостта, а нетърпеливостта от сластолюбието. Нужно е да се покаем пред Господа, за да се смили Той и ни прости греховете, причинили ни това душевно разстройство.

2.     Ако сме изпаднали в тежко депресивно състояние, което има своето

физиологично основание, не бива да се колебаем да се обърнем за помощ към компетентен лекар психиатър. Неговите предписания и съвети трябва да се изпълняват, така както тези на духовния отец. В тежки депресивни периоди подтиснатостта води и до колебливост, нерешителност, и плахост, поради което не можем да вземаме бързо решения в динамичното ежедневие или вземаме неправилни решения. Това води до още по-голяма подтиснатост и отпадналост и така се получава сякаш движение на духа надолу по спирала. От това състояние може да ни изведе честото изповядване, при което се каем за всяка допусната грешка и молим Господ да ни укрепи, както и причастяването със Светите Тайни, което поради съзнателното му приемане с вяра и упование на Господа е действително. Чрез него нашето единство със Спасителя става такова, каквото единство и живот има у Него и Отца.  

3.     Въпреки слабостта, отпадналостта, умората, безсилието, немощта,  

трябва да полагаме усилия да вършим ежедневните си задължения, за да не даваме възмажност на мрачните и отвлечени мисли да ни завладяват и още по-важно – да се молим усърдно. В това състояние внимателната и непрестанна молитва са възможни, въпреки че съсредоточаването по отношение на други неща може да е затруднено.

Само с Божията милост и помощ е възможно да излезем от състоянието на униние и да не допускаме повече духът му да ни завладява. Затова на Него – милосърдния, благ и човеколюбив Бог – Отец, Син и Свети Дух отдаваме безмерно благодарение, чест и поклонение сега и всякога и вовеки веков. Амин. 

За духовното ръководство днес

За духовното ръководство днес бих могла да говоря от позицията на ръководена, а не на ръководеща, въз основа на най-малко 15 годишен опит. Ще започна с извода, който се потвърждава емпирично, че осъществяването на правилно духовно ръководство, при което миряните се вслушват в мнението, препоръките, съветите на свещениците и се съобразяват с тях в духовния си, а и в цялостния си живот, внася онази хармония в личния живот, в живота на семейството и на църковната общност, която е наша цел и желание.

Необходимостта и желанието на нас миряните да бъдем духовно ръководени произтичат от осъзнатата потребност да съобразяваме, съгласуваме нашата воля с Божията и осъзнатата недостатъчна способност да узнаваме Божията воля и Божия промисъл. Нашата слаба способност да узнаваме Божията воля е резултат от ограничеността и несъвършенството на човешката природа, която се намира в грехопаднало състояние. Степента, в която можем да познаем Божията воля зависи от степента на духовното ни израстване, усъвършенстване, на освещаване, на обожение. Затова всички ние, в различна степен, но винаги недостатъчно, можем да познаем Божиите воля и промисъл. По начало, свещениците и епископите ги познават в по-голяма пълнота, отколкото останалите хора. Това се дължи не само на по-големите познанания – теоретични и емпирични в духовната област, но най-вече на свещеническата и епископска благодат, която те получават от Светия Дух. Затова е напълно естествено и редно, когато изпитваме колебания и несигурност по отношение на решението, което трябва да вземем по даден проблем в нашия живот, ние да се допитваме до тях, като към хора богомъдри, способни да виждат по-ясно и по-надалече в духовната област. Никой не ни заставя да търсим тяхното мнение и съвети, нито да ги изпълняваме, което значи, че никой не ни отнема или ограничава свободната воля ( както някои неправилно допускат за нас, ако ние сме визираните в http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100656/catid,29/id,18774/view,article/ ). С течение на времето със самия си опит в духовния живот ние сами се убеждаваме в правилността на духовното ръководство, което получаваме, поради което доверието ни към духовниците укрепва и расте. Лично аз не съжалявам до сега за нищо, за което съм послушала отеца си, напротив, благодаря за всичките му съвети и насоки, които ми е давал. Обикновено скоро след изпълнението на съвета съм се убеждавала в неговата правилност с изключение на един случай, когато минаха няколко месеца и едва тогава разбрах, защо отецът ме беше посъветвал да постъпя така. Това ме кара още повече да му се доверявам и да се убеждавам в съвършеното устройство и живот на Църквата като Богочовешки организъм, в който има синхрон, хармония и любов в действията и цялостния живот на всичките й членове. Разбира се, при тези взаимоотношения всеки носи своята отговорност – християнинът, който търси съвет и то от определен свещеник, свещеникът, който дава съвет или не си позволява да даде съвет и отново християнинът, който може да приеме или отхвърли съвета или, ако не е получил съвет, сам да вземе решение. И това, съм сигурна, всеки от нас съзнава.

Когато търсим благословение от свещеника за нещо, ние искаме да се уверим, че това, което имаме намерение или желание да извършим е богоугодно. Както и по молитвите на свещеника да получим благословението на Самия Господ. Ако ние получим търсеното благословение, разбира се, се радваме, но и съзнаваме, че трябва да извършим предвижданото деяние така, както Господ очаква от нас, затова още повече се молим. Ако не получим благословение, е възможно да изпитаме моментно огорчение, раздразнение или дори да се зароди вътрешен протест. Но от опит знаем, че, ако потиснем тези душевни вълнения, ако пренебрегнем своето мнение и желание, което значи своето самолюбие и гордост и се смирим, то после настъпва такова умиротворение на душата, че радостта от него, от осъзнаването на това, че Божията воля е станала и наша воля, е не по-малко сладостна от радостта, която изпитваме, ако сме получили благославение. С такова разбирателство духовният път се изминава по-леко.

Пожелавам на всички православни християни да намерят свещеник и епископ, на които да могат да поверят ръководството на духовния си живот, които да са за тях несъмнени духовни авторитети, и пред които да благоговеят.

По молитвите на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария и на всички светии да даде Господ Бог здраве, духовна крепкост и преизобилна благодат на нашите духовници, за да можем под тяхното ръководство и с тяхна помощ да се спасят и нашите окаяни души. Амин. 

Да се завърнеш в Бащината къща

Ако трябва да посочим хора, които със силата на своята вяра и упование в Бога да ни служат като пример за подражание, то ние бихме могли да посочим стотици и хиляди от житийната и изобщо светоотеческа литература. Но ако трябва да посочим такива из средата на нашите близки и познати, то едва ли ще намерим лесно някого.

За мене обаче такъв пример бяха баба ми Сирма и дядо ми Перикъл по бащина линия. И двамата са родени в края на деветнайсети век в село Търлис, Неврокопско. И двамата са деца на български свещеници. И двамата преживяват последвалите четири войни: Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна. А дядо ми е и участник в четирите войни. Или, както баща ми се изразява за него: „Той носеше на плещите си четири войни.” В Балканската и Междусъюзническа войни, дядо ми участва като доброволец, мерач на тежка картечница, а в Първата и Втора световни войни като поручик, командир на рота. Общо осем години и десет месеца от живота си прекарва в окопите. След като го произвеждат офицер, прабаба ми Калина му зашива в куртката частица от Кръста Господен, а в джоба на куртката му слага преписан деведесети псалом. Какво обаче има в сърцето му? Там е скътано безмерното упование на Божието милосърдие и закрила. Той самият казваше: „Мене ме опази вярата в Бога.” И наистина, и от четирите войни той се завръща невредим. А какво ли не преживява на фронта? По време на Първата световна война три години и половина воюва в 38-ми Одрински полк на Орфански залив срещу англичаните, които имат превъзхождаща земна и морска артилерия и превръщат позициите ни в ад. Кара баир се тресе от артилерийската канонада. На бойното поле дядо ми обхожда траншеята и изхвърля откъснати ръце и крака, за да не се плашат войниците. На този фронт за една нощ от ужасите му побелява косата. Но Господ Бог е защитник и закрилник на всеки, който Му се уповава. След като няколко поредни пъти бойното охранение не се завръща от позициите си, войниците, които трябвало да застъпят, молят дядо ми да отидат преди това до полковия свещеник, за да се изповядат. Дядо ми казал: „Полковият свещеник е далече. Ще можете ли да се върнете преди да застъпите?” „Тъй вярно, ще се върнем.” – бил отговорът и дядо ми им се доверил и им разрешил. И действително, войниците се върнали навреме и споделили, че отецът не само ги изповядал, но ги и причастил. Този път бойното охранение, за най-голяма радост и всеобщо удивление, се завърнало невредимо.

По време на Първата световна война дядо се запознава с Димчо Дебелянов, който служи като подпоручик, ротен командир и с когото няколко пъти е разговарял. На неговата смърт дядо става очевидец отдалече. Той видял как блеснала на слънцето сабята на Димчо Дебелянов, повеждайки войниците в атака. „Димчо, Димчо, – помислил си дядо – така ли се встъпва в бой?” И наистина, веднага след това Димчо Дебелянов паднал, пронизан от вражи куршум в корема. Така е загинал един от любимите ми поети, с чиято лиричност от стиховете и до днес допълваме недостига на любов и нежност в сърцата си и който написа незабравимото стихотворение „Да се завърнеш в бащината къща...”

И докато дядо ми е на фронта, баба ми преживява бежанските неволи, следствие на войните. Тя три пъти бяга на север само с една торба хляб, но и с иконата на Пресвета Богородица от Света Гора, която никога не изоставя и която пазим и до днес. По нейните молитви, както казва баща ми, се връщат живи и здрави от фронта през Втората световна война дядо ми и тримата ми чичовци. А как се е молила? Нейната постоянна молитва била: „Господи, запази всички други, та и моите!” Трябва да  признаем, че този велик алтруизъм е не само непостижим за нас, днешните майки, но и неразбираем. Ето такава е била вярата, надеждата в Бога и любовта към Него на моите баба и дядо.

      По молитвите на нашите баби и дядовци, по молитвите на нашите православни деди, да ни вразуми нас днешните малодушни, маловерни, коравосърдечни и блудни синове и дъщери Господ. Да ни вдъхне поне частица от тяхната мъжествена и неотстъпна преданост към Него, за да се завърнем и ние в Бащината кьща, макар и когато животът ни смирено гасне. Амин.

За нашето молитстване

Днес най-често се оплакваме, че нямаме време за молитва, че сме твърде заети, претоварени, дори подложени на ежедневен стрес. Но не е ли всичко това оправдание, зад което се крие нашето нежелание да общуваме с Бога, нашата сърдечна охладнялост, леност и в крайна сметка нашата привързаност към земните дела и самоугодието? Ако ние постоянстваме с молитвеното правило през деня, препоръчано ни от нашия отец, то ние все по-често ще мислим за Бога, все по-често ще се обръщаме към Него по всякакъв повод: и за помощ в труден момент, и за благословение на всяко начинание, и за благодарение и хвала. Тогава общуването с Него ще се превърне в най-насъщната ни потребност. Разбира се, светът отново ще ни тегли към себе си с всякакви ангажименти, задачи, грижи и примамки, но когато, ние пропуснем да се помолим или да изпълним част от правилото си, вече ще усещаме това не като освобождаване от някаква досада или принуда, а като лишаване от нещо най-желано от нас. Ако понякога, поради липса на време и силна умора, пропуснем да си прочетем част от правилото, но въпреки това, си лягаме с кратка молитва към Бога, с наша мислена молитва към Него и любов в сърцето, с жаждата да Му принесем нашата благодарност и почит, то сутринта, когато се събуждаме, с Неговия образ ще се насищаме [вж. Пс. 16:15]. Нещо повече, дори понякога нощем, докато все още спим, подсъзнателно ще усещаме Божественото всеприсъствие.

Молитвите от нашите православни молитвеници не са нещо напразно измислено. Но прочетени със сърдечно съкрушение, покаяние, вяра, упование и любов към нашия Бог, те имат чудна сила. Да, и с любов към Бога трябва да отправяме молитвите си и да предстоим пред Него, с благоговеен трепет. Ние казваме, че любовта към Бога се изразява в изпълнение на Неговите заповеди и това е така. Защото Сам Господ Иисус Христос казва: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.” [Иоан, 14:21]. Но първата и най-голяма заповед е: Възлюби Господа, Бога твоего с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум. Ако „надникнем” в сърцата си, ако се „вгледаме” в тях, дали ще можем да кажем, че сме Го възлюбили с всичкото си сърце? А Той вижда и в сърцата. Не ли затова Той прости греховете на грешницата в дома на Симон фарисея, която целуваше нозете Му и със сълзите си ги обливаше, с миро ги мажеше, и с косата си ги изтриваше, защото тя много обикна? „Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна.” [Лука, 7:47].  Ако ние, въпреки че изпълняваме останалите Божии заповеди, не сме в постоянно богомислие, ако нямаме постоянното усещане за Негово всеприсъствие, ако нямаме желанието да съгласуваме всяко свое действие с Него (което светите отци наричат ходене пред Бога), ако не копнеем да му благоугаждаме всеки миг, ако не жадуваме да общуваме благоговейно с Него, да Му се молим, благодарим,  да Го хвалим и славословим,  ние все още не сме Го обикнали с цялото си сърце. Но, за да стане това, пак Бога трябва да молим да запали благодатния огън в нашите сърца, да ни вдъхне благоговейния трепет и копнежа да бъдем всеотдайни Божии синове и дъщери. За да можем някога и ние като монасите от Света Гора да му кажем:

Боже мой! Господи и Владико на моя живот! Обичам Те от цялото си сърце. Решен съм да Ти бъда послушен и да Те изповядвам във всяко нещо заради безкрайната Твоя благост, която е достойна за любов, послушание и изповядване винаги и във всичко. Боже мой, помогни ми да Те обичам неотстъпно.


Амин.

  
 Свети преподобни Теодосий Търновски - поглед през времето

На днешния ден се навършват 650 години от успението на св. преподобни Теодосий Търновски. Той е роден около 1300 година в благочестиво и благородно българско семейство както е предположено в някои източници [1, 2] в Търново, а в други [3] във Видинския край. Още от младини устремил живота си към Бога и Го възлюбил с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум. За да не бъде любовта към родителите му препятствие за любовта му към Бога, той ги напуснал и в уединение отдал своите сили на духовни трудове. Отрекъл се от всички земни привързаности, той дълго търсел из манастирите по българските земи ("Арчар" във Видин, "Пресвета Богородица" в Търново, манастира в Червен, "Св. Богородица" в Сливенската планина [1-6]) духовен наставник, който да го ръководи по пътя към Горния Иерусалим, след което Божият промисъл го отвел при св. Григорий Синаит в Парория. Там най-сетне божественият учител бил намерен.

Колко е странен и неразбираем за нас, днешните християни, превърнали материалното благосъстояние, лукса и битовите удобства в цел на живота си, обикнали лъскавите магазини и шумното веселие, този велик светитеодосиев устрем към небесното, към тишината и безмълвието, към нетварната светлина и към нетленната наслада. Наистина, “Прелъстяването от мирския комфорт и благополучието отдалечава душата на човека от Бога” [7]. Колко ни е далечно и чуждо това негово отречение от всичко веществено и земно заради придобиване даровете на Светия Дух, заради единението с Бога. Свети Макарий Велики казва, че „Няма достатъчна причина, за да се откаже човек от насладите на този свят, ако той не участва в блаженството на другия свят” [8] и пояснява: „Ако някой напусне своите заради Господа, отрече се от този свят, откаже се от мирските наслади, от имуществото си, от баща и от майка, и като се разпне сам, направи себе си странник, нищ и такъв, който нищо не притежава, но на мястото на мирското спокойствие не придобие в себе си Божествения покой, на мястото на временното наслаждение не усети в душата си духовната услада, в замяна на тленните одежди не облече вътрешния си човек в дрехата на Божествената светлина, в замяна на това предишно и плътско общение не познае с несъмненост в душата си общението с небесното, в замяна на видимата радост на този свят няма вътре в себе си радостта на Духа и утешението на небесната благодат, и не приеме в душата си, според написаното, Божественото насищане, когато му се яви славата Господня (Пс. 16:15); с една дума, ако на мястото на това временно наслаждение не придобие още сега в своята душа въжделената нетленна наслада, то той е станал непотребна сол, той е по-жалък от всички хора - и от тукашното е лишен, а и на Божественото не се е насладил, не е познал чрез действието на Духа във вътрешния си човек Божествените тайни.” Да, познал е най-добрият ученик на св. Григорий Синаит Божествените тайни, разкрити му от Светия Дух в дългите безмълвни дни и нощи в многобройните манастири, които е обитавал; в часовете на съзерцателна молитва, когато се превръщал в огнен стълб, както свидетелства неговият ученик св. Патриарх Евтимий; в дните на отвержена борба с Акиндиновото и Варлаамово нечестие, с месалианската, богомилска, адамитска и иконоборна ереси, с евреите, които хулели Православната вяра, когато Господ му разкривал истините на същата тази Света Православна вяра и му дарувал съкрушителна победа; в прозрението за поробването на Родината от агаряните и опустошаването на Кефаларската обител и горската пустиня. Да, участвал е преподобният през своя земен живот в блаженството на другия свят, щом като при неговото успение цяло войнство от небесни ангели е дошло да посрещне земния ангел и е съпровождало неговото погребение с пеене.

Но къде да търсим днес, отче Теодосие, твоите следовници, за да ни светят те като огнени стълбове в духовния мрак на двадесет и първия век? Нима в запустелите манастири, “в които витаят единствено сенките на далечния и тайнствен свят” [9] или в манастирите, превърнали се от духовни средища в туристически атракции? Тупти ли в днешните обители поне едно сърце, от което непрестанно извира Иисусовата молитва и го прави участник в блаженството на другия свят? Живо ли е днес учението, което с толкова усилия и любов вие с твоя учител и ученици разпространявахте из нашите земи? Живо ли е монашеството като “тайна наука” [9] или тази тайна наука е останала между кориците на пожълтелите книги, а само от книги тя не се придобива? Но, ако днес има твои следовници, те несъмнено ще се открият, защото няма светило, което турят под крина или под одър, а на светилник. А ние като иерихонския слепец трябва да молим Господа да прогледнем, за да ги видим.

Преподобни отче Теодосие, не ни е лишил Господ и нас днешните християни от Своята милост, колкото и себелюбиви и вещолюбиви за съжаление да сме, колкото и да сме склонни към „самопоклонението, отпускането, безразличието, наслаждението” [10]. Дал ни е и на нас светилници с неизчерпаем елей, които да просветляват духовния мрак на нашето време със светоевангелска светлина и които да озаряват трудния „път навътре към сърцето и нагоре към нашия Спасител” [11]. Но ти моли Господ да отвори духовните ни очи за да я видим и трьгнем подир нея! Моли Бога да съкруши себелюбивите ни и горди сърца, за да се изтръгне от техните дълбини поне един искрен вопъл към Него: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!” За да се смили Той, Милостивият, над нас и благоволи да участваме и ние след Неговото славно второ пришествие в блаженството на другия свят. Амин.

Използвана литература:

1.      Св. преподобни Теодосий Търновски, Житие написано от патриарх Калист Константинополски, по превод на Ив. Марчевски, В. Търново, 1995, с. 19-42

2.      Житие и жизн преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постнисвовавшаго, написано от патриарх Калист Константинополски, по превод на  В. Н. Златарски, София, 1904

3.      Игумен Петр (Пиголь), Преподобни Теодосий Търновски – продължител на духовните традиции на преп. Григорий Синаит в България, http://www.pravmladeji.org/node/1073

4.      Жития на светиите, под ред. на Левкийски епископ Партений и архим. д-р Атанасий (Бончев), Синодално издателство, София, 1991 година, с. 591

5.      Един светилник в миналото, Ал. Жеков, София, 1936, с. 21-35

6.      Павел Павлов, Ученици и последователи на св. Григорий Синаит в България, Духовна култура, кн. 9/2000 г., Синодално издателство

7.      Архиеп. Аверкий, Истинное Православие и современный мiр, Свято-Троицкий монастырь, Джорданвилл, 1971

8.      Святой Макарий Великий, Беседи, 49 беседа , http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id=592

9.      Архим. Лазар (Абашидзе), „За монашеството”, http://www.pravoslavieto.com/books/za_monashestvoto_arhim_lazar.htm

10.  Йеромонах Серафим (Роуз), “Светото Православие - ХХ век ”. М. : Донской монастырь, 1992

11.  Триадицкий епископ Фотий, Да си православен днес, Проповед в деня на светите първовърховни апостоли Петър и Павел — 12 юли (29 юни, ст. ст.) 2004 г., http://pravoslavie.domainbg.com/ef/2004/petrovden.html

За скръбта и любовта към Бога

И до днес земята помни Адамовия плач. И до днес, щом някой наранен от греха от болка извика, се разнасят същите вопли, стенания и хлипане, както някога, когато Адам беше изгонен от рая. Защото грехът е отделяне от Бога. Грехът е отделяне от светозарната вечна Любов. А осъзнатият грях ражда скръб по Бога, скръб по Божествената Любов. Ние грешниците знаем, че най-голямата скръб е скръбта по оскърбения Бог. Нещастен и беден Адам! Той безутешен се е скитал из земната пустиня, загубил обятията и светлия лик на любимия Бог. Безплоден скръбен плач!

Но, благодарим, Ти Боже, Трислънчеви Отче наш, задето ни върна надеждата и  отвори отново обятията Си за нас! Благодарим Ти Христе, Боже, затуй че ни изкупи с кръстната Си смърт, даде ни покаянието и ни отвори пътя към загубения рай, чиято небесна радост и сега предусещаме и чиято омайна сладост и сега предвкусваме с всяко Свето Причащение. Благодарим за Отеческата благодат, с която бяхме осиновени. И ето, изпълнени със Светия Твой Дух ходим утешени из същата тази земя и с трепет чакаме деня, в който пак ще дойдеш, Царю наш, и ще видим лика на Съдната Любов. Ах, най-страшен е съдът на Любовта. Няма ли да погледне и нас Христос така, както погледна Петър при неговото отречение – пита архим. Лазар (Абашидзе) – с болка, с укор, с кротост и със съжаление? „Това е и целият Съд! Най-топлият, най-светлият поглед, пълен с любов и скръб, - колко страшен и мъчителен ще бъде той за сърцето, предало тази любов! Душата веднага ще си спомни всичкo – колко пъти, къде и кога я е предавала тя.“
Затуй, прости ни още сега, Съдна наша Любов, прости ни и ни прощавай и помилувай всеки пьт и всеки път, когато скърбим, затуй че сме Те оскърбили, затуй, че сме Те предали. Изцерявай ни всеки път, когато ни боли от раните, които самите ние Ти нанасяме. И милостно ни приобщавай към Себе Си с Твоите Свети Животворящи Тайни дотогава, докато най-светлият и топъл поглед ни прикани да застанем отдясно на Правдата и Любовта.  За да няма болка в сърцето, за да няма скръб и мъка, а само мир, любов и радост в Триединия наш Господ – Отец, Син и Дух Свети. Амин.

Църквата – мое прибежище в тоя объркан и забързан свят

          Днес, когато науката достигна онези предели в своето развитие, които предишните поколения не можеха да достигнат дори във  фантазията си,  когато можем да общуваме в реално време с хора от другия край на земята с помощта на информационните технологии, да съхраняваме и обработваме информация в микрообеми, когато се заговори за превишаване границата на скоростта на светлината, написа се биографията на вселената, която се възприема като истинна, когато се зачева инвитро, сменят се полове, извършват се трансплантации на органи, клонирания, сключват се еднополови бракове, живее се съвместно на семейни начала, мнозина от нас се чувстват самоуверени, горди, силни с вярата си вьв възможностите на съвременната наука и с одобрението на разкрепостеността на обществото. Те се вьзползват от достиженията на науката и либералните закони на модерното гражданско общество. Но други от нас долавят в умовете и сърцата си може би смътно и неясно, смущаващата и възпираща мисъл, че всичко ни е позоволено, но не всичко е полезно за нас. Впрочем, това са думи на св. апостол Павел: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо” (Кор. 6:12). Но не е ли тази мисъл гласът на съвестта, Божият глас, който звучи в нас, който, за жалост, едва долавяме сред шума и динамиката на ежедневието. Дори не се поспираме, за да се заслушаме и му обърнем внимание. Да, слабо и неясно звучи този глас в нас, в затлачените ни от житейски грижи и грехове умове и сърца. Трудно ни е да разберем какво иска да ни каже той. Но къде Божият глас се чува достатъчно силно, кой го чува достатъчно ясно, за да ни каже какво иска той? Има такава съвършено проектирана зала, аула, или най-точно определено – храм с чудна акустика, където Божият глас звучи силно, ясно, неподправено. Това е Христовата Църква – живият храм, живото Тяло Христово. Колкото по-тясно приобщени сме към нея, толкова по-ясно чуваме и ние гласът на Истината, която ни е толкова необходима днес, когато границите на науката, на известното с неизвестното се разширяват взривоопасно, когато юридическите закони ни позволяват и вредни, душегубни за нас неща, когато етичните и философски теории така са се нароили, че ние губим ориентири и не знаем накъде да тръгнем. А влезем ли в Църквата, ще видим много хора, които дотам са стигнали, че и за най-дребното нещо се вслушват в гласа на Истината: „Отче, да осъществя ли това пътуване или да не го осъществя?”, „Отче, да се срещна ли с този човек или да не се срещна?” Щастливи хора! Които и до най-дребния детайл от своето житейско поведение се стремят  да съобразят своята воля с Божията воля. Да, тогава идва щастието - когато изцяло предадем себе си на волята Божия, когато и ние завършваме всяка наша просителна молитва с думите: „Но нека бъде не моята воля, а Твоята” (вж. Лука 22:42). Тогава се чувстваме изцяло в обятията на нашия Небесен Отец и вече нищо не ни плаши, нито смущава.

          Вярно е, че пребъдвайки в Църквата, все по-ясно ще чуваме Божия глас, но винаги ще има хора, които по-добре от нас ще чуват и разбират гласа на Истината. Това са хората, чиито сърца и умове са очистени и осветени от Светия Дух - Божиите служители – отците и епископите. Тях трябва да слушаме. И все повече и повече ще се убеждаваме, че Църквата, както винаги, така и в този объркан и забързан век е нашето прибежище, нашият спасителен пристан, където душите ни ще бъдат опазени от безпощадния вихър на модерните технологии и мътните потоци на научните теории. Впрочем, и тяхното развитие ще има край, и те също ще преминат, защото Господ е казал: „Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” (Мат. 24:35). Именно, думите на Спасителя трябва винаги да пазим в сърцата си, те – обяснени и от светите отци и духовниците на по-близък до нас език да са нашият верен ориентир. Защото, когато Той дойде като Съдия на Страшния съд, няма да ни попита: „Спазихте ли върховите постижения на науката?”, а „Спазихте ли заповедите Ми?”. В много случаи е особено трудно за нас, обикновените хора, да преценим дали ще спазим, или ще нарушим Божиите наредби, ако възприемем или използваме научните постижения, макар и в съгласие с юридическите закони, трудно е да разпознаем, да откроим Божия глас в нас, но желанието ни да го чуем ясно, ще ни отведе в Църквата, тази, за която благодарим на Господ Иисус Христос, че я съгради и, на която и портите адови няма да й надделеят (вж. Мат. 16:18), за да бъде тя винаги нашето спасително прибежище, в което да опази Той нашите души. Амин.

Господнето възнесение и нашето възнесение

Днес, денят на Господнето възнесение, е ден на неизказана радост и тържество, ден на отворените небесни двери за човешките души, ден на въздигането на човешкото естество редом до Божието. Днес средните ангелски чинове удивени питат за Господ Иисус Христос: "Кой е тоя Цар, Който идва тук с тялото Си и с кървава риза?”. А архангел Гавриил им отговаря: "Това е нашият силен Господ, Който победи дявола и проля кръвта Си за спасението на човешкия род. Излезте да Го посрещнете”.

Безмерно благодарение, слава, чест и поклонение Ти дължим, Господи Иисусе Христе, Творче наш и Спасителю наш, затуй, че ни възлюби толкова много, че понизи Себе Си като прие човешката природа с изключение на греха, прие униженията и мъките на кръстната смърт, за да изкупиш греховете ни, възнесе се на небесата и седна отдясно на Отца, за да приготвиш място на небето за „отпадналото човешко естество, затваряно в земната преизподня “(вж. Октоих, глас 8, неделен утринен канон 2, песен 1, тропар 2) и ни изпрати Утешителя – Светия Твой Дух.

Днес Господ ни показва пътя, по който би трябвало да се възнесем и мястото, което би трябвало да заемем с тяло и душа – на небето отдясно на Бога. Но, ако нашите души и сърца пак тегнат надолу към земята, ако робуваме на нея, ако я считаме за своя родина и забравяме за небесната ни родина, ако прилепили се към земното, се оставяме да ни отнесат дори вълните на виртуалните бързеи надолу към мътните реки и морета на модерната масова култура и субкултурите, на суетата и лъжата, на властолюбиви и користни стремежи, на дребнави словопрения и безсмислени забавления, то как ще се възнесем при Отца?  Св. ап. Павел ни казва: "И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога" (Кол. 3:1-3).

       Няма по-голяма тежест от тежестта на греха, която ни приковава към земната преизподня. Но Господ ни е дал покаянието, което ни освобождава от тежестта на греха, очиства ни от самия грях. Нека си спомним за блажени Йероним, който живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, където се е родил нашият Спасител. На Рождество Христово блажени Йероним имал чудно видение. Явил му се Иисус Христос като Младенец и го запитал: “Йерониме, сега, когато всички ми подаряват по нещо, ти какво ще ми дадеш?” “Добродетелите и молитвите си!”  отговорил блажени Йероним. “Това добре, но какво друго още?” “Сърцето си, душата си и цял себе си!” “И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!” “Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи?”  недоумявал подвижникът. “Дай ми греховете си!” Блажени Йероним съкрушено започнал да плаче и попитал през сълзи: “И за какво са Ти, Господи, греховете ми?”  “Аз искам да ги взема върху Себе Си!” Какво по-хубаво от това – Всесилният да понесе греховете ни и да ги обезсили, а на нас да стане леко, леко на душата... И тя с ангелска лекота да се възнесе в Царството Божие. Блажени тези, които още тук на земята са станали ангели в плът, възнесли са душите си и са станали причастници на небесния живот!

Св. Йоан Златоуст също ни казва: “Покаянието отваря за човека небето, завежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай! Ако всеки ден съгрешаваш, всеки ден принасяй покаяние!”

Затова, благоволи и за нас, Господи, със силата на Светото Покаяние и Светото Причащение да се възнесат днес и нашите души на небето, където се възнесе Ти – отдясно на Отца! И дай ни всичко, което ни е потребно за живот вечен, за да можем и ние при второто славно Твое пришествие да се възнесем с тяло и душа и посрещнем на облаци Тебе – нашия Спасител, да пребъдваме вечно в Твоята слава, да Те величаем и благославяме заедно с Безначалния Твой Отец и Пресветия, и Благ и Животворящ Дух вовеки веков. Амин.

В памет на отец Сергий (Язаджиев)

На днешния ден преди пет години се престави в Господа отец архимандрит Сергий (Язаджиев) – големият български богослов, верен служител на Светата Църква и ревностен защитник на Православието.

Много са духовните чеда на отец Сергий. Някои от тях вероятно са се изповядвали при него в продължение на дълги години и са запазили много ярки и поучителни спомени за него.

Аз лично съм една от малкото, които бяхме облагодетелствани да останам под негово духовно ръководство до края на живота му, макар че аз тогава бях новоначална и духовно неукрепнала в църквата. Нямам друг отговор на въпроса, на какво се дължеше тази моя привилегия, освен този, че баща ми беше много близък, може би най-близък с него в духовно отношение през последните 14 години от живота на отец Сергий. Като новоначална аз не можех не само да оценя, но и да добия пълна и точна представа за богословските трудове и църковното служение на моя отец, но можах да усетя неговата дълбока пастирска загриженост и бащинска любов към нас, неговата богомъдрост и отговорност пред Бога за нашите души.

        Когато му разказвах за моите проблеми в живота, той не толкова поучително, колкото сякаш умолително ми казваше: „Смирявайте се. Смирявайте се.“ О, да бихме знаели ние, колко нещастия и беди ни връхлитат в живота от нашето несмирение, т.е. гордост, ние бихме се смирили овреме, за да ги избегнем. Но на нас винаги ни се струва, че ние знаем най-много, ние сме прави, нашето мнение трябва да се слуша, нашите желания да се изпълняват... И да бихме знаели, колко неудачи в духовния ни живот се дължат също на гордостта и всички родени от нея страсти – самолюбие, самомнение, тщеславие, властолюбие, честолюбие, славолюбие, ние бихме повели най-безпощадна борба с тях. Впрочем, така ни учат всички свети отци. Но отец Сергий не само ни поучаваше и наставляваше в духа на светоотеческото учение, той страдаше заедно с нас, когато грешахме. Защо толкова страдаше отец Сергий? Защото много обичаше Триединия Бог, а и нас обичаше. Затова всеки път, когато любимият Бог беше накърняван от любимите чеда, сърцето му се късаше. Сега бих искала да го успокоя, да му кажа, че вече укрепнахме, стоим твърдо в светата  православна вяра и се молим за упокоение на неговата душа. Но и вярваме, че той е близо до Бога и също се моли за нас – неговите чеда. Моля те, мили отец Сергий, моли Бога с една от любимите ти кратки молитви: „Господи, дай им сили да претърпят до край.“ Амин.

03.юни (21 май ст.ст.) 2013г.

Кресту Твоему поклоняемся, Владыко, 
и Святое Воскресение Твое славим

          Какво си за нас - днешните християни, Кръсте Господен? Ти, на който бе разпнат нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ти, който стана свидетел на страшните, несправедливи, но и спасителни мъки на Господа и, който беше осветен с неговата пречиста и свята кръв. Ти се превърна в светиня, която животвори и чудотвори със силата Божия. С Божията благодат ти възкреси мъртвеца, до който те докосна Иерусалимският светител Макарий в деня на твоето въздвижение. С Божията благодат ти възкресяваше, изцеряваше и закриляше хиляди вярващи, докоснали се с покаяние, с вяра и надежда до теб през всички векове до наши дни. Ти се превърна в символ на Божията сила, правда, милосърдие и благодат. Ти се превърна в символ на християнството. Затова и ние днес търсим частиците от тебе, за да им се поклоним с вяра и благоговение. Затова се молим на нашия Спасител Господ Иисус Христос да ни осени с тебе - Неговия Честен и Животворящ Кръст, да ни помилува, да ни оживи, да ни възкреси и нас умъртвените от греха и страсти днешни люде и ни дарува духовна крепкост и Христова любов, за да Му пеем сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век: Кресту Твоему поклоняемся, Владыко, и Святое Воскресение Твое славим!

27 септември (14 септември ст. ст.) 2013г.

Въздвижение на Честния и

Животоворящ Кръст Господен (Кръстовден).

Успение на свт. Иоан Златоуст