Глътки от извора на
българската духовност
След
като миналото лято се поклонихме и помолихме на преп. Прохор Пшински – в Пшинския
манастир – Южна Сърбия, си пожелахме по-късно да се поклоним и помолим и на
другите двама пустинножители и последователи на свети Иоан Рилски – преп. Иоким
Осоговски и преп. Гавриил Лесновски. Тогава все още не знаех, че има и четвърти
ученик на свети Иоан – преп. Иоаникий. Ето какво пише за тях свети преп. Паисий
Хилендарски в История Славянобългарска: „За
тия четирима свети преподобни наши отци Гавриил, Прохор, Иоаким и Иоаникия
(наричан Девически, подвизавал се в Девича гора, в Бело поле, Грачанската
епархия - б. а.) се говори и се намира
писано в людските и мирски славословия, че са били ученици на преподобния отец
Иоан Рилски, Той ги научил и просветил на свет живот и монашеско правило. Много време прекарали в Рилската пустиня.
След това светият отец Иоан ги изпратил по ония пустини да създават манастири и
да събират хора, които дохождат при тях и желаят да бъдат монаси, да ги учат на
монашески ред и правило. И така чрез молитвите на отец Иоан просияли като
звезди тия четирима свети негови ученици. От тях започнал в България първият
монашески ред и много манастири били съградени през тяхно време в България.
Всички държали тяхното правило и предание, както те го били приели в началото
на светия отец Иоан”.
И
така, Господ устрои това лято да отидем в манастирите на свети Иоаким и свети
Гавриил.
Група
християни тръгнахме сутринта от София и през Гюешево стигнахме до Крива
Паланка, над която на около три километра североизточно в Осоговската планина в
широколистна гора на местността Бабин дол се намира Осоговският манастир.
Осоговски манастир
|
Направи ни впечатление, че е доста посещаван от миряни, може би най-вече заради
близостта му с града.
Осоговската обител е основана от самия свети преподобни Иоаким, който живял през XI-XII век. Родното му място не е известно, но се знае, че дошъл "во wбласть wсоговскую" и най-напред се спрял в село Градец, в дома на тамошния княз. Гредец е и днес съществуващо село в Паланешко. Князът дал прибежище на чужденеца и му посочил места по Сарандапорската река (Крива река), където може да се установи. Пустинникът си избрал една пещера в местността "Бабин дол" и там прекарал остатъкът от земния си път в пост и молитва. Тази пещера всъщност е първата обител, предхождаща големия манастир, изграден по-късно. След като св. Иоаким се упокоил в Господа, тялото му било намерено от ловци, които го погребали до пещерата и от време на време посещавали целебния гроб на светия отец. По времето на византийския император Мануил Комнин (1143-1180) свещеникът Теодор от Овчеполското село Осми дол, с монашеско име Теофан основал манастира на днешното му място и погребал в съградената от него манастирска църква мощите на светеца, които преди това бил открил по съновидение. Преподобни Иоаким му се явявал няколко пъти и му заповядвал да извади от земята нетленните му мощи. Теофан изпълнил заповедта на стареца. Много пъти преподобният опазвал по чудесен начин имота на своя манастир от грабеж. Той също така наставлявал като истински игумен манастирските братя, когато те правели грешки. След освобождението на България от византийско иго (1186 г.) преподобни Иоаким в сънно откровение предупредил, че българският цар Калоян ще посети манастира в деня на неговата памет и че братята са длъжни да го посрещнат. Тези и много други чудеса са ставали и стават по молитвите на този наш светец-чудотворец.
Осоговската обител е основана от самия свети преподобни Иоаким, който живял през XI-XII век. Родното му място не е известно, но се знае, че дошъл "во wбласть wсоговскую" и най-напред се спрял в село Градец, в дома на тамошния княз. Гредец е и днес съществуващо село в Паланешко. Князът дал прибежище на чужденеца и му посочил места по Сарандапорската река (Крива река), където може да се установи. Пустинникът си избрал една пещера в местността "Бабин дол" и там прекарал остатъкът от земния си път в пост и молитва. Тази пещера всъщност е първата обител, предхождаща големия манастир, изграден по-късно. След като св. Иоаким се упокоил в Господа, тялото му било намерено от ловци, които го погребали до пещерата и от време на време посещавали целебния гроб на светия отец. По времето на византийския император Мануил Комнин (1143-1180) свещеникът Теодор от Овчеполското село Осми дол, с монашеско име Теофан основал манастира на днешното му място и погребал в съградената от него манастирска църква мощите на светеца, които преди това бил открил по съновидение. Преподобни Иоаким му се явявал няколко пъти и му заповядвал да извади от земята нетленните му мощи. Теофан изпълнил заповедта на стареца. Много пъти преподобният опазвал по чудесен начин имота на своя манастир от грабеж. Той също така наставлявал като истински игумен манастирските братя, когато те правели грешки. След освобождението на България от византийско иго (1186 г.) преподобни Иоаким в сънно откровение предупредил, че българският цар Калоян ще посети манастира в деня на неговата памет и че братята са длъжни да го посрещнат. Тези и много други чудеса са ставали и стават по молитвите на този наш светец-чудотворец.
Към
средата на XVIII в. манастирът е изоставен по неизвестни причини. Османските
власти дълго време не допускали светата обител да бъде възстановена, въпреки че
разрешавали на християните да отбелязват храмовия празник. Едва през 1847 г. започва
изграждането на голямата манастирска църква, която е осветена през 1851 г.
През втората половина на XIX век в манастира не винаги имало постоянно пребиваващи монаси. В момента той е мъжки действащ манастир, но пропуснахме да попитаме колко са неговите населници.
През втората половина на XIX век в манастира не винаги имало постоянно пребиваващи монаси. В момента той е мъжки действащ манастир, но пропуснахме да попитаме колко са неговите населници.
Най-напред
влязохме в малката църква „Рождество на Пресвета Богородица“, където се
помолихме. Както вече казахме, тя първоначално е изградена в края на XII век от
игумена на манастира Теофан, а в днешния си вид е вероятно от XIV в. Интериорът
на църквата е изцяло покрит със съвременни стенописи. Иконостасът пази две
забележителни икони, зографисвани вероятно от Христо Димитров, основоположника
на Самоковската иконописна школа. В църквата има аязмо, от което, разбира се,
пихме целебна вода.
Храм „Рождество на Пресвета Богородица“ в Осоговски
манастир
|
|
По-късно
отидохме в голямата църква, за да се поклоним и се помолим на светеца. Той ни
освети иконите, които преди това си бяхме купили от църковното магазинче. Голямата
манастирска църква е монументална каменна сграда и представлява трикорабна
базилика с открита нартика (наподобаваща на тази в Рилския манастир) и с куполи. Храмът е
изграден за четири години от изтъкнатия майстор Андрей Дамянов - Зографски от
Дебърско. Стенописите са дело на зографа Димитър Антонов Попрадишки, който
работи тук многократно заедно с иконописци от Дебърската школа.
Киворият до западния зид на храма съхранява мощите светеца.
Там до него стояхме дълго и всеки от нас отправи към свети Иоаким съкровените си молитви.
Киворият до западния зид на храма съхранява мощите светеца.
Там до него стояхме дълго и всеки от нас отправи към свети Иоаким съкровените си молитви.
 |
 |
Църквата „Св. Иоким
Осоговски“ и киворият,
в който се съхраняват
мощите на преподобния
|
|
След
поклонението ни в Осоговския манастир, отидохме до селскостопанския пазар на
Крива Паланка. Първоначално изпитвах вътрешно недоволство от това решение на
групата, защото целта на пътуването ни беше духовна, а не материална, но
впоследствие се убедих, че купувайки домашно произведените стоки на тези хора,
ние ги поощрявахме в производството на напълно чисти и натурални плодове,
зеленчуци и въобще селскостопански продукти, каквито и в България вече рядко се
намират. И така си тръгнахме от там с пълни торби плодове, зеленчуци и млечни
продукти.
После
тръгнахме към Лесновския манастир, който е разположен между градовете Кратово и
Злетово, недалеч от село Лесново в югозападните падини на Осогово. До него ни
заведе вълнообразен път, над който се виждаха планински пещери. Може би в една
от тях се е подвизавал самият наш отец Гавриил.
През Средновековието Лесновският
манастир е бил книжовно средище на българщината. Основан е или от св. Гавриил
Лесновски през XI век, или през по-ранен период. Мощите на светеца са се
намирали тук, преди да бъдат пренесени в църквата „Свети Апостоли“ в Търново. Манастирската
църква е обновена през 1341 година и е посветена на свети Архангел Михаил, като
зографисването продължава до 1349 година. По това време манастирът е подчинен
на Хилендарския манастир на Атон. Обителта е действаща и през XVII и XVIII век, но в началото на XIX век запустява. Възстановена
е през 1805 година от Теодосий, дотогава монах в Дечанския манастир. Последният
възобновител на манастира, на който се дължи днешния му вид, е йеромонах Гавриил
Светогорец (по-късно Велички епископ), който идва тук през 1974 г. и е игумен
на обителта до смъртта си в 1990 г. Когато дошъл тук, той намира манастира пуст
и превърнат в стопански двор. През 1997 г. тук идва настоящият Брегалнишки
митрополит Иларион, който, до избирането си за епархийски архиерей, е игумен на
Лесновския манастир. От 1998 г. игумен е архим. Дамаскин, а братството, което е
съставено от 9 монаха, се занимава както с духовна, така и със стопанска
дейност. Манастирският комплекс днес представлява китно и подредено кътче, явно
резултат от стопанския труд на монасите и израз на тяхното усърдие и
естетически усет, но доколко в духовния и аскетически труд днешните монаси
успяват да подражават на светия отшелник, това ние не можахме да разберем. По
молитвите на св. преп. Гавриил Лесновски Господ да настави и ръководи в
подвижническия живот днешните населници на светата обител!
Пещери около
Лесновския манастир и самият Лесновски манастир
|
|
Църквата „Свети
Архангел Михаил“ на Лесновския манастир и част от манастирските сгради
|
|
Мислехме
вече да си тръгваме, когато един от работниците в манастира ни насочи към друга
близка света обител – манастира „Свети Пантелеймон“.
   |
|
Манастир „Св. Пантелеймон“ близо до Кочани и стенописи
от
Захари Зограф на старата манастирска църквица
"Успение на
Пресвета Богородица"
|
|
Старото
село Пантелей се намирало северозападно от днешното му местонахождение в
местността Трещеник. В негова близост била изградена църква, посветена на
великомъченикът и целител Пантелеймон. По време на владеенето на султан Мехмед IV (1648-1687 г.) църквата е разрушена. През 1872 г. е изградена малката
църква "Успение на Пресвета Богородица", а през 1885 г. и манастирът
"Свети Пантелеймон". Оказа се, че в голямата манастирска църква под
масичка с икони, на които се поклонихме, има аязмо. Човекът, който се грижеше
за манастира ни даде да пием лековита вода, а после по наша молба ни и помаза с
елей от кандилото под иконата на свети Пантелеймон. След туй отидохме и в
малката църква и тъй като тогава беше 26 юли (13 юли ст. ст.) - Събор на св. Архангел Гавриил. Преп. Стефан Саваит.
Икона на Пресв. Богородица „Достойно есть“, изпяхме на
Пречистата Божия Майка „Достойно есть“ и много други
песнопения и Я помолихме по Нейните молитви и по молитвите на преподобните наши
родни небожители свети Иоаким Осоговски и Гавриил Лесновски да просвети Господ
нашия православен български народ, да го освести, настави и едини в Господа.
Амин.
Снимките - мои
Използвани източници:
Метеора - светиня в скалната пустиня
Пресвета Богородица - Неувяхващ цвят
Благословен от Бога е гръцкият народ. Благословен е той още от времето на свети апостол Павел, защото от устата на самия първовърховен апостол той прие еХристовото благовестие. Благословен е той, защото от него се разпространи Христовата вяра и сред други народи; защото пази и до днес земната градина на Божията Майка; защото пази и почита своите светини; защото заедно със Святая Русь пази и крепи Православната вяра на цялото човечество.
Езерни поклонения
Благословен от Бога е гръцкият народ. Благословен е той още от времето на свети апостол Павел, защото от устата на самия първовърховен апостол той прие еХристовото благовестие. Благословен е той, защото от него се разпространи Христовата вяра и сред други народи; защото пази и до днес земната градина на Божията Майка; защото пази и почита своите светини; защото заедно със Святая Русь пази и крепи Православната вяра на цялото човечество.
Не зная дали са изброими светите места в Гърция, но зная, че те са толкова много, че за мен е невъзможно да посетя всичките. Миналата събота и неделя обаче с Божие благословение с още две наши енорияши и други поклонници посетихме манастирския комплекс Метеора, който мнозина определят като втората по големина и по важност (след Света Гора) монашеска република.
Преди да стигнем до него минахме, разбира се, през Солун, където посетихме църквата „Св. вкмчк Димитър Солунски”. Поклонихме се на светеца, отправихме към него съкровени молитви за църквата ни и за нас самите, а после той изненадващо ни срещна с други наши енорияши, също като нас дошли да го почетат и му се помолят. Много се зарадвах на срещата и сега молитвено си пожелавам и на небето големият светец да ни събере при себе си. За радост успяхме да посетим и църквата „Свети Григорий Палама”, която в другите случаи, когато съм била в Солун, е била винаги затворена. Но слава Богу, този път великият исихаст и богослов ни прие охотно. Помолихме се и на него и продължихме към Метеора. По пътя минахме през параклиса на света преподобномъченица Параскева, където бях ходила и друг път. Припомнихме си житието й: Света Параскева приела монашество и пострадала за вярата си в Христа при царуването на Антонин (138-161). Тя била хвърлена в котел с кипящо масло и катран, но останала невредима. В очите на императора обаче, който присъствал на мъченията, попаднали пръски от кипящата течност и той ослепял. По негова молба мъченицата му дарувала отново зрение. Заради това чудо обикновено на иконите я изобразяват държаща очи. С чудесата, станали по време на нейните мъчения, тя обърнала много хора към вярата. Накрая мъченицата била посечена с меч. Оказа се, че всички поклонници от групата ни знаят за съвременното чудо, което тя сторила при преминаването на влак през скалистата местност, където сега се намира нейния параклис. Машинистът видял, че над движещия се влак се откъртила скала, но тя била задържана от жена, докато влакът премине. Машинистът разпознал в жената света Параскева и затова решил на това място да бъде издигнат параклис в нейна чест. Сега в параклиса има свети мощи и чудотворна икона на преподобната, пред които се помолихме.
Макар и да беше станало вече късно, се отбихме в едно ателие за изработка на икони. Персоналът беше много учтив и гостоприемен. Посрещнаха ни много радушно и ни раздадоха по едно номерче, което по-късно използвахме за томбола. Една от служителките – Лили от Перник ни запозна накратко с трите вида техники за рисуване на икони – ръчно, ръчно и машинно и само машинно. Първият вид се използва от монаси, след като са получили благословение и след специална подготовка – пост и молитви. Изработените от тях икони имат на гърба си червен сертификат и са най-скъпи. Иконите от втората група имат бял сертификат и бяха на достъпни за нас цени. Третата група бяха най-евтини. След това ни поканиха да си изберем и купим икони от ателието. Аз купих няколко позлатени иконки с бял сертификат, сред които „Пресвета Богородица Седемстрелна” и „Пресвета Богородица - Неувяхващ цвят”. На „Пресвета Богородица Седемстрелна” Пресвета Божия Майка е изобразена сама със седем стрели, които пробождат сърцето й и които представляват седемте големи човешки гряха. А на „Пресвета Богородица - Неувяхващ цвят”, Тя е изобразена с Младенеца в цял ръст и с много красив розов цвят и житен клас. След като се върнахме в микробусчето, екскурзоводката ни разигра томбола с номерцата, които ни бяха раздали и четири или пет икони, които персоналът ни бе подарил. Решено бе номерцата да тегли най-малката поклонничка от групата - София – четиригодишно момиченце, русначе, родено в Москва и от две години живеещо с родителите си в Сандански. То пътуваше с баба си. Беше много общително. Говореше свободно и руски, и български и „превключваше“ моментално от единия на другия език, което ми се струваше феноменално. Номерцата бяха вече изтеглени, подаръците раздадени и последва дълга пауза, през която аз се натъжих, че на мене не ми се падна иконка. Тогава екскурзоводката каза: „Сега София ще изтегли номерчето за най-големия подарък.“ Аз духом се помолих горещо иконата да се падне на мен и наистина, София изтегли моето номерче и Божията Майка с Младенеца дойде при мен. Изпитах безмерна радост. Но малко след това, си помислих, че София, която изтегли нашите номерца, остана с празни ръчички. Реших, че като отидем на Метеора непременно ще купя и ще й подаря иконка от някой от манастирите.
Вече пристигнахме в Каламбака - малко симпатично градче в подножието на Метеора, където се настанихме в уютно хотелче. По стените му имаше икони, както и в други хотели в Гърция, което също свидетелства за благочестието на гръцкия народ, а от терасата се виждаха отвесни скали с вдълбани заоблени пещери в тях. Хората от персонала на хотела бяха скромни и учтиви. Сутринта се качихме на микробуса и се заизкачвахме към Метеора. Всеки един от манастирите от комплекса се намира на отвесна скала, подобна на кула, издигаща се в небето. До манастирите се стига по дървени, каменни или циментови стъпала.
Скоро пристигнахме в подножието на манастира „Свети Никола утешител“. Той е възникнал през първото десетилетие на XIV век. Силно ме привлече манастирската църквица - закътана и цялата в стенопис и дърворезба. Впечатлиха ме и тесните стълбички и коридорчета. В този манастирски уют човек би могъл да прекара целия си живот в непрестанна молитва. Сега в манастирите на Метеора обаче има нескончаем поток от поклонници, което е превърнало мястото за усамотение и богосъзерцание в твърде оживено място.
Вторият манастир, който посетихме, беше „Света Варвара“. Той е малък женски манастир, разположен на върха на висока отвесна скала. Основан е през първата половина на XVI в. от братята-монаси Йоасаф и Максим от Янина върху развалините на по-стар манастир, наричан "Русану". В него се намират частици от мощите на св. Варвара, св. Пантелеимон, св. Модестос и св. Прокопий, на които се поклонихме. От тук купих на София иконка на света Варвара. На нея светицата е изобразена с корона. Подарих я на детето, а то затича радостно към баба си като викаше: „Мне подарили! Мне подарили!“ Обясних на София, че може да допре иконката до мощите на св. Варвара и самата светица ще я освети. Тя така и направи, след което целуваше и гушкаше иконката. А в другите манастири, продължи да я допира до светите мощи и чудотворни икони. Аз не посмях да прекъсна този порив на пламенна детска вяра и стремеж към светостта, за да обясня, че не е нужно повече да се освещава иконката, но не се съмнявам, че бабата на София, която постоянно я поучаваше за нещо, ще я научи и на църковно благочиние.
След това посетихме манастира „Вси светии“. Той е създаден през средата на XІVв. от отшелника Варлаам, чието име се използва и като алтернативно название на обителта. Той построил няколко килии и малката църквица „Тримата светители”, посветена на св. Василий, св. Григорий и св. Йоан Златоуст. След смъртта му обаче манастирът западнал. Възобновяването на обителта е дело на двамата братя-йеромонаси Нектарий и Теофан от град Янина, които дошли в Метеора през 1510г. и на чиито свети мощи се поклонихме и ние.
Посетихме, разбира се, и манастира „Свето Преображение Господне“, наричан "Големият метеор", който е основан през 1340 г. от свети Атанасий Метеорски, чиято постницата се намира при входа на манастира. В него има костница и музей. В този манастир се намира и оригиналната икона „Пресвета Богородица - Неувяхващ цвят”.
Тъй като манастирът „Свети Стефан“ – най-лесно достъпният, беше затворен, се отправихме към „Света Троица“ – най-трудно достъпния. Помолихме се в манастирската църква и се удивихме на гледката, над която се разпростира погледът от голямата височина. След туй си тръгнахме от Метеора с надеждата, че от висотата на скалната пустиня успяхме да се докоснем до Небето, успяхме да се докоснем до една светиня, създадена и опазена през вековете от православния гръцки народ, чиято вяра Господ да укрепява вовеки. Амин.
Езерни поклонения
Четири дена душите ни плаваха над Охридското, Преспанското, Дебърското и Мавровско езеро. Четири дена душите ни се насищаха с молитвената вглъбеност и православна мистичност на тези дивни места, където в 886 година свети цар Борис-Михаил изпрати свети Климент с богоугодната мисия да работи между новопокръстените българи като учител и свещеник. «В покрайнината, наречена Кутмичевица, той основа училище на български език и събра ученици до 3 500 души, които научи на българската писменост, на Свещените Книги, на Християнско благочестие и църковно благочиние, и от които постави свещеници, дякони и четци.» [1]. Когато „свети Климент беше поставен за епископ Дрембички или Белички, в 893 г. по молбата на цар Симеон, сина на благоверния Борис, който се отказа от царския престол и прие монашески чин, ... същият цар отпусна Наум, приятелят на Климент, да бъде учител вместо него в град Охрид. ... Преподобният Наум построи голяма обител, в която създаде храм „Свети Архангели“ при устието на Бялото езеро, с богатството и нареждането на благоверния български цар Борис-Михаил и неговия син, благочестивия цар Симеон. След като прекара в учителство 7 години, преподобният се прости с учителството, отиде в своя манастир и проживя още 10 години. В края на живота си прие монашески образ и почина в Господа с мир и в дълбока старост на 23 декември (910 година – б.м.). Честното му тяло беше приготвено от божествените ръце на Христовия архиерей Климент Охридски и бе положено в гроб отдясно на храма. Бог го прослави с големи чудеса като изцеляваше всякакви болести и изгонваше бесове.“ [1] Слава Тебе Боже наш за великата Ти милост и великите Ти щедрости към българския православен народ! Слава Тебе!
И тъй, ние дойдохме в тези места, за да се поклоним на Християнските светини на празника «Успение на св. Климент Охридски». Но каква бе реакцията ни, когато видяхме, че квартирата ни в Охрид се намира в близост до джамия? – Недоволство и разочарование. Но скоро си спомнихме думите на владиката, че християнинът трябва да се моли по всяко време и на всяко място и затова с усърдие и благочиние прочетохме службата на св. Седмочисленици и след като размислихме дълбоко в себе си разбрахме, че ние всъщност бяхме удостоени в сянката на минарето да славим Христа. Да славим Христа в един квартал, където може би никой не го прави и там да прозвучи християнска молитва и славословие. Виковете на ходжата ни напомниха как са се чувствали нашите деди по време на турското владичество, както и нашите братя християни в Сирия, Египет и други още места по света.
Нашето поклонение в Охрид започна с поклонението на мощите на свети Климент в деня на неговото успение - 9 август в църквата „Св. Климент Охридски и св. Пантелеймон“ на хълма Плаошник. От края на 2000 г. започва „възстановяването на Св. Климентовата манастирска църква. На мястото на съборената Имарет Джамия е издигната възобновената църква "Св. Пантелеймон". В нея на 10 август 2002 година с литийно шествие са пренесени мощите от църквата "Св. Богородица Перивлепта" ("Св. Климент") до Плаошкия манастир. Оттогава тя носи името "Св. Климент и св. Пантелеймон"” [2].
Искахме не само да отдадем слава и почит на светеца - „пръв епископ, който проповядвал на български език“ и „най-учен мъж” [3], но най-вече да го помолим да моли Бога да изпрати на православния български народ отново такива ревностни и духоносни мъже като Светите Седмочисленици, които да отвърнат невярващите от басните и да запалят в сърцата им пламъка на Християнското благочестие, защото е дошло времето, когато човеците не търпят здравото учение, но водени от своите похоти, си насъбират учители да им гъделичкат слуха: те отвръщат слуха си от истината и към басни се обръщат [вж. 4]; да моли Бога да опази нашата Православна Църква здрава и благодатна до славното Му второ пришествие; да моли Бога да даде здраве, духовна крепкост, мир, любов, тиха радост и спасение на нашия владика и цялото му паство. Отправихме и много лични молитви пред гроба на светеца, който той самият си изкопал, и макар че не искахме да се разделим с великия просветител, решихме да отидем и до близката църква „Света Богородица Перивлепта“ („Света Богородица Всевиждаща“), където силно ни впечатли лицето на Пресветата Владичица - състарено от мъка от това, което вижда по света и в сърцата на хората. Молихме се от сърце на Пресветата Божия Майка да ни прости всичко онова, с което сме Я огорчили и да моли Своя Син и наш Господ Иисус Христос да ни насочи и укрепи в богоугоден път.
На слизане от Плаошник, сякаш насочвани от Самата Божия Майка, се отбихме в едно частно параклисче - винаги отворено като доверчиво гостоприемно сърце с много цветя и къпина – асма (каквато не бях виждала до сега), които образуват миниатюрно затворено райско кътче. Тук всеки, който се нуждае от подкрепата на Божията Майка, може да се отбие, за да Й се помоли, а и за да отдъхне.
На слизане от Плаошник, сякаш насочвани от Самата Божия Майка, се отбихме в едно частно параклисче - винаги отворено като доверчиво гостоприемно сърце с много цветя и къпина – асма (каквато не бях виждала до сега), които образуват миниатюрно затворено райско кътче. Тук всеки, който се нуждае от подкрепата на Божията Майка, може да се отбие, за да Й се помоли, а и за да отдъхне.
На другия ден отидохме до манастира „Свети Наум“. Поклонихме се на светеца и от сърце му изпяхме неговия тропар и някои други песнопения, и след като той ни освети иконките, излязохме да се порадваме на райската природа около манастира, където щъкаха кротките, доверчиви и красиви пауни. Те с охота похапнаха зрънца и солетки от нашите ръце, снимаха се с нас и след като се разделихме, продължиха да се разхождат из двора. А ние отидохме да се насладим на кристално бистрите Наумови извори, които са всъщност изворите на Охридското езеро и които поради чистотата им хората тук с право наричат Божия сълза. В тях ясно се вижда как водата извира от пясъка и хората възкликват „Врие! Врие!“ Впрочем, ако човек е свикнал да слуша благозвучния югозападен диалект, напълно ще забрави, че е в друга държава, още повече, че и цените навсякъде ни бяха съобщавани (и) в лева. Тук ясно виждахме по дъното всяко камъче, всяка песъчинка и водни растения, а по повърхността – собствените ни образи и това ни караше да изпитваме радостно удивление. Всъщност, докато бяхме при пауните и в лодката, се радвахме като деца. В района на манастира има аязмо, чиято вода лекува най-вече очните болести на вярващите и с която и ние се измихме.
В Охрид се помолихме и в две стари църкви (от многото, които, хората не пропускат да се похвалят, че са на брой, колкото са дните в годината) – „Света Богородица Болничка” и „Свети Никола Болнички”. По време на чумната пандемия през средновековието в тези църкви, които тогава са се намирали извън града, са се лекували болните от чума и едва след като са оздравявали, са влизали в града. Жената, която работи на свещопродавниците в двете църкви - много сърдечна християнка с хубавото име Зорица, ни позволи да попеем свободно в църквите, подари ни по една иконка на свети Козма и Дамян и сподели, че й е най-хубаво в храма – при Господа и при светците. А големият й син е завършил бакалавърска степен по богословие във Велико Търново и магистратура в София. Господ да ги укрепи и спаси!
В Охрид посетихме и църквата „Свети Иоан Богослов”, която е известна като „Свети Иоан Канео”, „разположена на една крайбрежна скала над охридското езеро под останките на школата на св. Климент, западно от Канео - стара рибарска махала на Охрид, на която е кръстена” [5]. „Предполага се, че църквата е от края на 13 - началото на 14 век и че е била католикон - главна църква на разрушен от османците манастир. Спомената е в документ от 1447 година. В 17 век църквата е запусната. Към края на 19 век църквата е възстановена от местните българи, като отчасти е променена архитектурата и живописта. В началото на 20 век са изписани няколко светци и Богородица в главната апсида” [6]. По всичко личеше, че не е действаща, а превърната в културен обект. Но ние и в нея се помолихме, защото знаем, че там, където е издигнат православен храм, дори и да не служат човеци, дори да е запуснат или даже разрушен, ангелите продължават да служат.
Посетихме и църквата „Света София“. Тук, както почти във всички охридски църкви се влизаше с входни билети. Винаги съм се чудела на предстоятелите на такива храмове, които по този начин отказват да допуснат в Божия дом онези, които не могат да си купят билет, но които като евангелската вдовица биха пуснали най-много в църковната съкровищница – цялата си прехрана. Но на този въпрос те ще трябва да отговарят на Съдията на Страшния съд.
“„Света София“ е построена след приемането на християнството като официална религия на България и покръстването на българския народ по времето на княз Борис I. След изместването на столицата на България в Охрид, по времето на цар Самуил в края на 10 - началото на 11 век, църквата е седалищен катедрален храм на Българската патриаршия, както и на наследилата я след 1018 година Охридската архиепископия. По време на османското владичество в българските земи църквата е превърната в джамия. Днес църквата е под управлението на Дебърско-кичевската митрополия на Македонска православна църква. Във вътрешността на църквата са запазени фрески от 11, 12 и 13 век.” [7]. Църквата днес функционира явно и като концертна зала, защото вътре имаше роял и подредени столове за публика.
На другия ден се разходихме до планината Галичица, постлана с дъхава мащерка. По продължение на пътя по билото има две близки точки, от които се вижда от дясно Охридското езеро, а от ляво Преспанското. Чудни гледки – проблясваща водна повърхност, а в далечината езеро и небе се сливат.
В Охрид станахме свидетели и на две албански свадби. Скъпите автомобили се движеха по улиците с развети албански знамена, в което имаше не само показност, но сякаш и наглост. Сякаш това идваше да ни каже, че трябва да очакваме да бъдат превзети още християнски земи, да бъдат опустошени още християнски домове, да бъдат разрушени още християнски храмове, което и става по Божие допущение. Но истината е, че винаги остават неприкосновени граници, винаги остават и ще останат непревзимаеми Християнски крепости и това са нашите Христови сърца.
На връщане за София, решихме да минем през Бигорския манастир „Св. Иоан Кръстител”. От хазаина разбрахме, че преди да се стигне до него, от дясно на пътя се намира женския метох „Св. Георги Победоносец” към манастира, който също бихме могли да посетим. Когато пристигнахме, разбрахме, че голяма Божия милост ни е завела там, защото се оказа, че в него се съхранява част от ръката на св. Георги. Бяхме радостно учудени и с умиление и упование се поклонихме и помолихме на този голям светец. В Бигорския манастир се помолихме пред мощите на св. Иоан Кръстител, св. Марина, св. Параскева, св. Евстатий, св. Пантелеймон, св. Иаков, брат Божий, св. Иулита и св. Кирик, св. Трифон и св. Харалампий, както и на чудотворната икона на св. Иоан Кръстител. „ ... В сребърен, сияен обков и украсена с дарове от благодарност, поради многобройните чудеса, иконата, като непресъхващ извор, излива благодат, която чудотвори. Затова монасите, които са живели тука в XIX век, на обкова на иконата, добавили и трета ръка, като свидетелство и спомен за чудесата, които Кръстителят прави чрез нея.
Едно от чудeсата е и самият начин, по който иконата се открила на ктитора. Тя, според преданието на манастира, се носела във воздуха над извора с вода, на което място днес се намират трите чешми под църквата. Чудо било и нейното изчезване в немирните и тежки времена, през които минал манастирът. Благодатта, която иконата носела в себе си, я пазела от погибел и не позволила да бъде унищожена при неколкократното опустошаване на манастира. Тя всякога отново се появявала, свидетелствайки за вечно-живия дух на манастира, който повторно се раждал, като феникс, от своите руини.“ [8].
Продължихме пътя си, по който два пъти спирахме, за да се насладим на красотата на Дебърското и Мавровско езеро, а по-късно се отбихме при свети Прохор Пшински – пустиножител с пророчески дар и последовател на свети Иван Рилски. Поклонихме му се и помолихме от сърце.
С молитва започнаха нашите езерни поклонения, с молитва и завършиха: Да бъде милостив Господ към нас недостойните и по молитвите на Пречистата Своя Майка, наша Владичица и Приснодева Мария и на всички светии да очисти нашите души, да внесе в тях Своя мир, тъй, че да заприличат те на тихи и бистри планински езера и, когато Той погледне в тях, да види Своя Божествен образ. Амин.
Използвана литература:
1. Жития на българските светии, Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2002, стр. 301-305;
2. http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/starite_bg_stolici/ohrid/sv_kliment_pantaleymon.htm;
4. 2 Тим. 4:3-4;
5. http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/starite_bg_stolici/ohrid/hramove.htm;
7. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_%28%D0%9E%D1%85%D1%80%D0%B8%D0%B4%29;
Земният и небесен Созопол
Тази седмица по Божия милост имах служебно задължение в Созопол. Едва ли има българин, който да не е ходил в този стар и нов черноморски курорт и едва ли има нужда да го описвам. Бих искала само да споделя мнението си, че той днес не само, че по нищо не отстъпва на гръцките курортни градчета, които през последните години съм посещавала, но дори ги превъзхожда. Всичко тук е изпипано и направено с добър вкус – и сградите, и улиците, потънали в зеленина и цветя, та дори уличните табелки. По улиците ухае на липа и трендафил, а край морето, което беше тихо и приветливо – на море. Магазинчетата са отрупани със стоки – дрехи, сувенири, произведения на изкуството и какво ли не. Цените – по-високи от тези във вътрешността на страната, но все пак достъпни. Такова изобилие на стоки не видях дори във Виена, която наскоро посетих. Нещо повече - в центъра на някогашната бляскава столица на Австроунгарската империя днес нерядко се срещат запуснати офиси и прашни витрини. Подобна гледка видях миналата година и в Солун. При това положение, при това изобилие на природни и материални блага, с които ни е обдарил Господ, бих се учудила, ако народопсихолозите днес твърдят, че чуждопоклонничеството (а може би и отцеругателството) е все още наша характерна черта. Дай Бог да сме я заличили от народопсихологичния си характер!
Но най-голямото богатство на Созопол са светините, които се съхраняват в две от църквите му. В църквата „Св. св. Кирил и Методий“ - мощи от свети Иоан Предтеча и Кръстител Господен, а в църквата „Св. Георги“ – мощи от св. ап. Андрей Първозвани, св. Иоан Рилски Чудотворец и частица от Кръста Господен. Тук е и старата църквица „Свети мъченик Зосима“, посветена на свети Зосима, воин Созополски, живял и приел мъченическа смърт заради вярата си в Христа през 2 век и чиято памет Светата Църква ще чества съвсем скоро (02.07/19.06). За жалост, плажовете, магазините и заведенията се оказват по-привлекателни за летуващите тук и само единични поклонници и единични туристически групи, главно руснаци, влизат в църквите, за да се поклонят на светините и се помолят. Такива сме ние днес – грижим се за телесното си здраве, телесната красота, телесния комфорт и оцеляване и небрежим за душевното си здраве, душевната красота и душевното си спасение. (А нали в покайния канон на Господа Иисуса Христа е казано: „Не уповай, душе моя, на телесное здравие и на скоромимоходящую красоту, видиши бо яко сильнии и младии умирают; но возопий: помолуй мя, Христе Боже, недостойнаго.“) Дори забравяме да благодарим на Бога за Неговите изобилни щедрости към нас, от които се ползваме. А нашите небесни застъпници не забравят за нас: свети Иоан – най-големият между родените от жени (срв. Мат. 11:11), този, който се удостои да се докосне до главата на Господа, който призоваваше, но и сам правеше прави пътеките Му; свети Андрей Първозвани – този, който пръв последва Господ Иисус Христос, просветителят на Черноморието; свети Иоан Рилски – небесният закрилник на целия български народ; свети мъченик Зосима – един от първите, които изповядаха и пострадаха за Христа. Какво да ви кажем, скъпи наши небесни застъпници? - Молете Господ, пред Когото предстоите непрестанно да направи така, че да чуем сред монотонния шум на морските вълни и сред приятната и неприятна, а понякога и душегубна музика на заведенията вашия тих, приканващ зов – да се завърнем във вашите обятия като разкаяли се блудни синове и дъщери и останем в подножието на вашите нозе дотогава, докато Господ и на небето милостно ни приобщи към вас, за да Му благодарим и отдаваме почит, да Го славим и величаем заедно, Него – нашия Бог Отец, Син и Дух Свети сега и всякога и во веки веков. Амин.
