Относно принадлежността ми към Българска Православна Старостилна Църква

През последния месец твърде много се говореше в общественото пространство за нашата Църква (Българска Православна Старостилна Църква (БПСЦ)), която преди това беше почти незабележима, а за някои сънародници, може би и напълно неизвестна. Около нейната регистрация като религиозна институция обаче се вдигна такъв шум, че аз се смутих и огорчих силно от негативното отношение, което изразяваха някои духовници и миряни от Българска Православна Църква – Българска Патриаршия (БПЦ-БП) и го внушаваха на народа. Помолих се на Господ Иисус Христос да ми даде Своя мир и направлява мислите ми в правилна посока, за да си изясня ситуацията и я изясня и на своите близки, които също бяха смутени. Опитах се да си отговоря на въпроса защо съм избрала да спасявам душата си в БПСЦ и каква е мотивацията ми да стоя непоколебимо в нея, въпреки охулването й от страна на мнозина църковници от БПЦ-БП и политици. На въпроса за мотивацията ни призова да си отговорим митрополит Фотий – Предстоятел на БПСЦ.

Ще започна доста отдалече. Макар и родителите ми да са православни християни, а на баща ми дори и двамата дядовци да са били свещеници, аз не бях кръстена в младенческа възраст, както това е нормално, а като ученичка в гимназията през лятото на 1979г. Двете със сестра ми, която беше студентка в Софийски университет тогава, си бяхме вкъщи и  баща ни ни попита дали искаме да бъдем кръстени в православната вяра. След като отговорихме положително, той каза, че вече е говорил със стринка ни – жената на най-големия му брат, да ни стане кръстница, да ни заведе в манастира „Свети Великомъченик Георги“, който се намираше близко до неговото село и да се кръстим там. Това е същият манастир над град Хаджидимово (до 1996г. село Хаджидимово), в който патриарх Данийл е монашествал. Същото лято отидохме на село и свещеник Трифон ни кръсти в манастира. Баща ни беше избрал тази обител, за да бъде кръщението ни по-далече от очите на властта, която през последните години не преследваше толкова жестоко вярващите християни, както през първите години след девети септември 1944г., но въпреки това бихме могли да имаме проблеми по-нататък, като например да получим негативни характеристики – аз в училище, а сестра ми в университета и от там нататък да си провалим бъдещото професионално развитие. Поради страх от комунистическата власт нашите родители не ни бяха кръстили още като малки. И така, ние бяхме вече християнки, но още дълги години останахме невъцърковени, без да участваме в тайнствата на Църквата и без да водим духовен живот. Имахме оскъдни познания за Православната вяра, която всеки православен християнин трябва да се стреми да познава в степента, в която Бог му даде да я опознае.

След 10.11.1989г., когато целият български народ получи духовна свобода - свободно да изповядва своята традиционна вяра или дори друга, чужда и неистинна вяра, баща ми започна да търси православен свещеник, който не само формално да го въцъркови, но живо, действено, с дух и истина да го обгрижва духовно и поеме отговорността пред Бога за спасението на неговата душа. Той имаше и голяма потребност да общува с православен духовник и богослов.

Божият промисъл за него, а и за всички от семейството ни, е бил, той да срещне отец Сергий (Язаджиев) от манастира „Покров на Пресвета Богородица“ в Княжево, който стана по-късно духовен отец и на всички нас. Нищо в живота ни не става случайно. Веднъж, когато през 1992г. баща ми отишъл на гроба на свещеномъченик Борис митрополит Неврокопски, който се намира в Благоевград до храм „Въведение Богородично“, за да се му поклони и помоли, там срещнал една поклонничка (Антоанета Величкова), с която се запознал и която, му предложила да го заведе при нейния духовен отец - отец Сергий от Княжевския манастир „Покров на Пресвета Богородица“ - истински монах, духовник, и богослов, бивш доцент в Духовната академия, а в манастира - архимандрит. Така баща ми се запозна с него и в продължение на 14 години и повече, докато почине отец Сергий, те бяха духовно много близки, единомислени и единосърдни в Христа Бога. Ние всички останали от семейството също започнахме да ходим на срещи и изповеди при отеца.  

Много често през последните години на живота си отец Сергий провеждаше в звънарната обща беседа с групичката миряни, дошли при него на изповед преди да започне да изповядва. Колко просвещаващи, интересни и полезни бяха за нас разговорите, на които този наш голям молитвеник, духовен прозорливец, проникновен богослов и грижовен отец, разкриваше пред нас своите познания за духовния живот според православната вяра и своите православни възгледи за съвременния свят! Тогава постепенно пред духовния ми взор започна да се прояснява историята на света и човешката история като част от него, историята на Църквата и картината на съвременната църковна реалност. Той и архимандрит Серафим (Алексиев) – най-големият български богослов и православен поет, са дошли в тази обител, след като изразили несъгласие относно смяната на църковния (юлиански календар) с новоюлианския в БПЦ – БП. Тогава (през 1968г.) архим. Серафим се пенсионирал като доцент в Духовната академия, а отец Сергий бил освободен от там поради „непригодност“. По това време в светата обител игуменка била Серафима (Ливен), която всички монахини и до днес наричат вместо „Майка“ „Матушка“, тъй като била руска княжна и която винаги е била истинска духовна майка на своите чеда. Матушка и всички монахини също не приемали календарната реформа, тъй като тя е в противоречие с богослужебния Устав, с литургическото и каноническо Православно предание. Патриарх Кирил обаче забранил служението по стар стил в Княжевския манастир. Нещо повече, той планирал да унищожи „разколническото гнездо“ и започнал да прилага репресивни мерки срещу монахините. Тъй като това станало известно извън границите на страната, а същевременно монахините се обърнали с писмо до патриарх Кирил да разреши богослужението в манастира, за да не бъде привлечено вниманието на Западния свят, той разрешил да се служи по стар стил, но при „закрити врати“. Тези факти са известни и днес на голяма част от православните християни у нас. Това, което обаче не е известно или нарочно се преиначава е, че манастирът и монахините били обявени от църковните власти за „отпаднали от ведомството на Българската православна църква“ още през (1969г.) и, че през 1983г. свещенослужителите в светата обител (освен двамата архимандрити още архимандрит Пантелеймон (Старицки) и йеромонах Серафим (Дмитриевски) - всички духовни чеда на светител Серафим Богучарски – Софийски Чудотворец) престанали да поменават патриарх Максим на богослуженията. Причината за прекратяване поменаването на българския първойерарх на богослуженията била активизирането на участието на БПЦ – БП в икуменическото движение. Първата голяма стъпка на БПЦ - БП в икуменическото движение е влизането й в Световния съвет на църквите (ССЦ) през 1961г., а втората - въвеждането на „поправения“ юлиански календар за богослужение през 1968г.. Молитвеното и богослужебно общение с инославни и нехристияни, пък е третата по важност стъпка. И така, през 1983г. в Княжеския манастир престават да поменават българския патриарх на богослужения. Бихме могли да заключим, че през 1983г. манастирът е бил вече както административно, така и духовно отделен от БПЦ – Българска патриаршия. С това искам да подчертая, че твърдението, че архимандритите Серафим (Алексиев) и Сергий (Язаджиев) никога не са се отделяли от БПЦ - БП, не е вярно. Отец Сергий дори служеше в БПСЦ от началото на нейното създаване (17.01 1993г.) до самата си кончина (03.06.2008г.). А опелото му бе отслужено от митрополит Фотий (тогава епископ) – Предстоятелят на БПСЦ. Затова въпросът, който днешните несведущи клирици, богослови и миряни от БПЦ – БП ни задават: „Защо вие, старостилците, сте извън  БПЦ - БП, след като двамата архимандрити, чиито възгледи сте възприели и следвате, никога не са били извън БПЦ - БП?“, съдържа невярно твърдение. Двамата духовници са се били отделили или разграничили от БПЦ - БП заедно със сестринството на Княжевския манастир, а за това, те са имали достатъчно основание. Основанието е, че БПЦ - БП е била завладяна от идеята за постигане на междурелигиозен синкретизъм, за общение и обединение на инославни с православни, което и представлява икуменическата ерес. А в това, че икуменизмът е ерес,  ни убеждават много духоносни православни клирици и богослови, някои от които са и канонизирани. Самите двама архимандрити Серафим и Сергий също определят икуменизма като ерес и го наричат дори всеерес (виж капиталния труд на двамата големи духовници „Православие и икуменизъм“). Това мнение отец Сергий е изказвал и обосновавал и пред нас приживе. При това положение, борбата с тази ерес е трябвало да бъде сведена до прекратяване на църковно общение с епископите, които я проповядват или пък с пасивността и мълчанието си допринасят за нейното разпространение. За клирици, които прекратяват църковното общение с такива епископи в 15-то правило от Светия Цариградски поместен събор се казва: „Защото ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание, за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители и не са разсекли единството на църквата, а, обратно, побързали са да освободят църквата от разколи и разцепвания.“ Затова аз съм убедена, че правдата е на страната на Княжевската общност, която се отделила от БПЦ  - БП и по-късно създалата се БПСЦ. А Правдата, е Самият Господ Иисус Христос – Главата на Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

Друго нещо, в което грешат някои клирици и пасоми от БПЦ – БП, е тяхното предположение, че кръстените в БПЦ – БП християни, биват кръщавани отново при приемането им в БПСЦ, което значи, че тайнствата в БПЦ – БП са абсолютно непризнати от БПСЦ. Аз не съм приемала второ кръщение, защото кръщението е само едно. Потвърждавам, че това, което пише в „Еклесиологична позиция на БПСЦ. Основни положения“ (https://bulgarian-orthodox-church.org/ed/EcclesiologicalPositionBOOCC.pdf). по този въпрос, а именно, че „Към настоящия момент миряните, които в някаква степен имат верово и църковно съзнание и са водили църковен живот в Българската патриаршия, се приемат в общение чрез принасяне на покаяние в рамките на тайнството Изповед. Монашестващи и клирици подават писмена молба и се приемат в общение посредством съставено за целта кратко покайно чинопоследование“ се изпълнява на практика. В своето скорошно телевизионно интервю НВП митрополит Фотий също изясни, че приемането на тези християни в нашата църква става по крайна икономия. Изобщо, „Българската Православна Старостилна Църква се въздържа от категоричен отговор на въпроса дали са валидни, или не тайнствата, извършвани в официалните поместни църкви“ (пак в „Еклесиологична позиция на БПСЦ. Основни положения“).

Как бихме могли да се отнесем към призива на патриарх Данийл, към нас пасомите от БПСЦ, да се завърнем на спасителния кораб на БПЦ - БП? Този призив, струва ми се, изразяваше искрена загриженост за нашето душеспасение. Ние обаче имаме своя истински пастир, който полага душата си за нас, чийто глас познаваме и след чужд пастир на вървим. Затова не бихме се завърнали на кораба на БПЦ. Освен това този кораб, макар и голям, и внушителен, има сериозни пробойни. Едната е богослужебната употреба на „поправения“ юлиански календар, поради което паството е разединено, клирът също - в един и същи момент една част от тях се кае, пости и тъгува за Христа, а друга част разговява, празнува и се радва. Това е безредие, разединение. Тук освен на Господния и светоотечески език се говори и на езика на Държавна сигурност, който съвсем не е забравен („Трябва да елиминираме тази църква.“) Друга голяма пробойна е богослужебното, евхаристийно и диалогично общение с църкви, проникнати от ереста на икуменизма (активно участващи в ССЦ). Има и множество по-малки пробойни, като обновленчеството, модернизма, битовизма, фолклорната църковност и др., през които също непрестанно нахлува вода в кораба и той се пълни. Най-големият риск е от потъване на кораба. Но преди това, би могло някои от пътуващите да се удавят във водата в самия кораб, а мнозина пък, би могло да се разболеят и погинат от заразите, които носи водата. Ние много се надяваме, че патриарх Данийл и архиереите от БПЦ – БП с Божия помощ ще отремонтират нейния кораб. Здраво ще запушат всички пробойни и корабът ще бъде отводнен, почистен и дезинфектиран и най-важното всички заразени от смъртоносната болест на икуменизма ще бъдат излекувани от Лекаря на лекарите. Но дотогава, би било неразумно някой от малкия, но здрав и чист спасителен кораб на БПСЦ да се завърне на кораба на БПЦ – БП. Разбира се, че и на малкия кораб всички сме немощни и болни, поради това, че след грехопадението човешкото естество е постоянно боледуващо, но всички с вяра се лекуваме и най-важното - опасната, заразна и смъртоносна болест тук я няма. Тук има божествен ред и цялата общност живее с пулса на автентичното Православие.

Затова и аз непоколебимо стоя тук в спасителния кораб на БПСЦ, който под покрова на милостивата Божия Майка и с укрепяващата сила на нашия Господ Иисус Христос, да устои на всички бури до второто Христово пришествие! Амин.