Разсъждения
за смирението на мирянина
Всеки
добър и усърден в духовните трудове християнин се стреми да постигне възможно
най-голямо и искрено смирение пред Бога и всички по-високопоставени от него в
духовната йерархия – ангели и човеци. Аз също се стремя, полагам усилия, но
засега успехите ми не са удовлетворителни. Затова реших да поразсъждавам по
този въпрос. За третата най-висша степен на смирение – смирението пред
равнопоставените ще разсъждавам по-нататък.
Целта, към която се стремя, е да постигна такова
смирение, че, когато Бог или духовният архипастир, или духовният ми отец
поискат нещо да направя, аз да не се замислям, да не се колебая, да не се
усъмнявам в тяхната правота, а още повече – да не противореча, да не се
противопоставям, а веднага и с радост да изпълня казаното ми. Когато говорят
или пишат на дадени теми, да не се усъмнявам в тяхното мнение и да не
възразявам дори и наум.
Монасите наричат това отсичане на своята волята, т.е., да подчиниш волята си на Божията,
която рядко ни се разкрива явно и пряко в конкретните ежедневни дела, но
обикновено я предполагаме, като съотнасяме Божиите заповеди и наредби, разкрити
ни в Божието слово или мъдростта на Светите отци към нашите конкретни
обстоятелства и ситуации. Ако ние, поради нашата грехопаднала природа, поради
отдалечеността си от Бога, поради несъвършеното си подобие с Него, не можем да
съобразим нашата воля с Неговата, се обръщаме за съвет към нашите духовни отци.
В някои случаи получаваме съвети и напътствия и без да сме ги търсили. Тях ги
получаваме от любов на нашите отци към нас - да не грешим. За съжаление обаче,
не винаги ги изпълняваме. Защо? Аз мисля, че това е защото убеждението, което
определя нашите първични реакции в тези случаи, е, че и духовниците са човеци,
и те също грешат понякога, тъй като безгрешен човек няма. Струва ни се, че
точно тогава духовникът греши и ние не се съобразяваме с неговото мнение. За
съжаление обаче, ние, обикновените миряни много рядко бихме могли да открием
грешките, допуснати от духовниците. Техните грешки са забележими от
равнопоставените им или по-висши духовници и от Самия Бог. В това съм се
убедила от собствен опит. Колкото по-висш сан има духовникът, толкова
по-изобилна благодат е излял Бог Свети Дух (Духът на истината!) над него. Когато на нас ни се струва, че духовниците
грешат, ние се заблуждаваме. Всъщност, това трябва да стане дълбоко вкоренено
убеждение в нас, което да определя първичните ни реакции, изразяващи се с
думите: „Да, отче.“, „Да бъде волята Божия, отче!“, потвърдени от делата ни. Такова
смирение искам да постигна и аз с Божия помощ. И вярвам, че, ако аз се доверя
на духовниците, Той ще ми помогне. „Вярвам,
Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк
9:24).
Мисля, че доверието и зависещото от него смирение са в
основата на дорбите взаимоотношения между мирянин и духовник. И, ако то не е
възникнало у нас непринудено, несъзнателно, то можем да заключим, че е добре да
го оказваме съзнателно дотогава, докогато започнем без да се замисляме веднага
и с радост да изпълняваме Божията воля, изразена чрез нашите отци, които
неуморно се трудят пред Божието лице за нашето спасение. Да молим
Преблагословения Бог Отец, Син и Свети Дух да даде на нас съвършено смирение
пред тях, а тях да ги закриля и укрепява! Амин.
