Инокът - молитвеник
Украсена със ситен звезден брокат,
босонога и лятна нощта волно скиташе
из тихите улици на смълчания град.
Накрая приседна в полите на Витоша.
И разпусна коси кестеняви и гъсти,
поръсени с фин диамантен прашец.
Въздъхна към храма, градинката, кръста...
Облъхна квартала с планински ветрец.
Надникна в едничкия светъл прозорец.
Видя пред иконата коленичил инок.
Лицето му – восъчно, пламенен – взора
-
жива свещ, горяща за
Живия Бог.
Ах, той имаше дълъг списък в ума си
с молитви: за епископа, братята, инвалида–монах,
за вдовиците, бедните, старци, сираци,
за всички, които са паднали в грях...
А пък лятната нощ беше толкова кратка!
Ей-сега ще си тръгне като безшумен
експрес,
ще изчезне на запад като тъмна загадка,
ще се превърне в утро с вълшебен финес.
А пък с утрото идват и куп послушания,
едно от друго по-изтощителни,
изискващи умно-сърдечно внимание,
усърдие, всеотдайност и бдителност.
Домиля на безгрижната нощ за монаха.
Домиля й за праведния и грешния свят.
Отдалече на утрото властно помаха.
То отстъпи пред царицата в звезден
брокат.
И остана монахът задълго да свети
като запалена свещ, като живо кандило,
а молитвите умно-сърдечни и свети,
се издигаха към Бога като вито перило.
